Душата, тази крепост, която ни държи живи, това нещо, което може да кърви като река, да боли като бездна и да дава надежда за по-добро "утре".
Това малко нещо вътре в нас, което никой не е виждал, никой не знае къде точно се намира, да има такава сила да ни води по пътя на съдбата. Да ни дава сила да помагаме на другите, а тя да си кърви в дупката на самотата,да плаче с кървавите сълзи на болката, причинена от безразличието на хората.
Съпричастната душа има силата да стане и да помогне на човек в нужда, без иска нищо в замяна, тя просто се чуства добре от стореното дело. Но в миговете на самота пред очите й избликват всички добрини, които е направила и всичко, което е пожертвала и тя осъзнава, че е сама и самотна на самотен остров далеч от света. Седи и страда сама, никой не иска да й помогне да се надигне от прахта.
Сълзите отново пълнят очите й и тя се опитва с тях да удави собствената си болка, но не всичко минава просто с няколко проляти сълзи. Болката и раната си седят на място, душата е отново сама на острова, страдайки, че е сама и желаейки някой да я забележи, но чудесата не се случват там, където се намира тя .