Мислите летят, без дом и пристанище, не спират да се лутата все на някъде. Техният дом къде е всъщност? В главата ни там, където трябва да си стоят мирно и кротко и да не ни създават излишни тревоги и терзания. Но те, лошите ни непокорни мисли не мислят така.
Лутат се с надеждата, че ще открият това, от което имаме нужда, но не става така. Докъто непокорните ни мисли се лутат ние изпитваме страх и негодование от това, че не знаем какво да правим, от това, че не знаем как да го направим.
Падайки насред болката и униженията нашите мисли излизат навън от своята крепост и литват към небесата с надеждата и ние да погледнем на там и да осъзнаем, че единствено небето е над нас, а не превъзнесените заобикалящи ни хора, че само и единствено небето е нашата граница на възможностите ни. Да ни накарат да осъзнаем, че в момента в небето няма облаци, които да ни застрашават от провал, няма дъжд, който да иска да се излива от нашите очи като порой, няма сняг, който има за цел да изкара нашите подтиснати чувства вътре в нас. Може би и сълнце няма да има, но поне ще е чист пътя пред нас, може би слънцето ще стой скрито някъде, за да види кога ние ще съберем смелост да погледнем нагоре и да го открием с очите си. В момента, в който ние се осмелим да мечтаем и да погледанем нагоре към небето в този момент слънцето ще излезе от скривалището си и ще блесня пред нас, изпълнено със сили и надежди към новите възможности, които ни очакват. То ще грее с нашата сила и нашата способност да преодоляваме трудностите си. Колкото е по-голяма е нашата сила, толкова по-силно ще грее и слънцето над нас, което с времето ще се превърне в наш спътник и другар по пътя ни към желаните цели и мечти. Тогава и мислите ни ще се завърнат в главите ни и ще бъдат щастливи, че са открили дома си най-накрая и няма да имат повече причини да скитосват.