Хората просто не осъзнават какво е да нямаш никой до себе си, да нямаш на кой да се облегнеш в трудни моменти, да няма на кой да те прегърне, когато най-много се нуждаеш от това, да няма кой сълзите ти горещи да попие.
Да седиш сам в тъмнината на живота и да чакаш някой да те забележи, но това да не става - това боли и те унищожава още повече от вътре.
Да се изпълваш с надежда всеки ден и всеки ден тази надежда да умира, да те убива, да те разяжда като никотин от вътре.
Да споделяш хиляди часове със самотата, която те натъжава още повече, че това ще е вечно.
Да знаеш, че приказки не съществуват и няма да има щастлив край в края на живота ти.
Да седиш разбит от всичко и въпреки всичко да можеш да се усмихваш, дори и фалшиво. Да се научиш да слагаш маска след маска, наранявайки себе си, но не показвайки болката си ма хората, защото ще те ударят точно там.
Да нямаш дори силите да заплачеш, да мечтаеш, да си толкова разбит от вътре, че дори парещият алкохол да не помага.
Фантазията "Един ден всичко ще се оправи" е само фантазия и това те убива още повече. Задаваш си хишяди вапроси, без отговори и накрая ти просто не живееш, ти съществуваш! 

алма пердида можеш да станеш алма енконтрада, но само ако ти поискаш :)